Стоп паник атаки – предговор

Стоп паник атаки – предговор

Сърцето ми ще дезертира. Пулсациите му стават все по-мощни. Как изобщо е възможно да бие с такава ярост?! Сигурна съм, че всеки момент ще се пръсне. Задушавам се. Имам огромна буца в гърлото си. Сякаш някой с все сила ме души с двете си ръце. Обаче няма никой. Сама съм. Заклещена съм в този свръх тесен тунел. Не мога да се освободя, не мога и да мърдам. Цялото напрежение се качва в главата ми. Чудя се – мозъкът или сърцето ми ще експлодира по-напред? Продължавам да се задушавам. Въздух! Обзема ме паника. Искам да удрям. Искам да потроша това чудо на съвременната медицина. Помощ! Не мога да дишам! Извадете ме от тук! Не мога повече! Ще умра! Крещя наум. Проклинам себе си, че се вкарах в този тунел на ужасите. Сама си си виновна, Теди. Можеше сега да си на някой безлюден плаж и да се наслаждаваш на спокойното море, на шума на вълните, на песента на чайките, на жарещото слънце…

Вместо това съм затворена в подобие на ковчег. Бял, с дупка в дъното при краката. Вижда се светлина от пролуката. Лежа по гръб. Чува се силно и непрестанно бучене. Дразнещо е, направо влудяващо. Не издържам и секунда повече в този ад. Със сетни сили се опитвам да си поема дъх, но не мога. Край с мен… В безсилието си инстинктивно тръгвам да блъскам по стените за помощ. Преди да съм успяла да нанеса удар, нещо ме спира. Мисъл, че и друг път ми се е случвало. Очевидно все още съм жива. Страхът, че ако се разблъскам и разкрещя, ще ме помислят за луда, надделява над страха от затвореното пространство. Ако решат, че съм психически нестабилна, кой знае какво ще ми направят. Може да ме вържат към метално легло и да ме упоят.

Подобна мисъл ме ужасява. Теди, ти можеш да се справиш! Ще оцелееш в тази ситуация. Изведнъж ме озарява лъч надежда. Мислещият ми мозък се свестява от шока. Появява се капчица разум, спасителна идея – мога да отида на морето в мислите си! Затварям очи и си представям любимия плаж. Няма никого, сама съм. Слънцето огрява лицето ми и гали нежно кожата ми. Усещам топлината и мекотата на пясъка под тялото си. Лежа с разперени ръце. Мислите ми отново прелитат към ковчега и влудяващият шум кънти силно в главата ми. Трудно ми е да се съсредоточа. Паниката е напът да се завърне с пълна сила. Дишай, Теди! Дишай!, повтарям си наум. Виж, че това работи. Просто си представи морето, усети го.

Правя всичко възможно да игнорирам досадното бръмчене и да овладея надигащото се в мен безпокойство. Насочвам цялата си енергия към пейзажа, който допреди малко рисувах в мислите си. Бавно се завръщам на златистия пясък. На около 3-4 метра от мен крякат чайки. Морският бриз разрошва косата ми. Отмествам кичур от лицето си и завъртам глава да погледна птиците. Усмихвам се блажено. Морето е вълшебно, тюркоазено и спокойно, нежно се разлива по брега. Тихият, деликатен шум от вълните е балсам за ушите и душата ми. Дишам дълбоко и равномерно. В безопасност съм. Усещам прегръдката на природата. Изправям се с плавни движения. Искам да докосна морето, да го почувствам по кожата си. Потапям крака. Водата е толкова приятна, кристална и топла. Погледът ми потъва в безкрайния хоризонт. Величествено е. Правя няколко крачки навътре във водата. Забелязвам малко раче, усмихвам му се. Нямам търпение да се гмурна като делфин.

В този миг чувам как се отваря врата и влудяващото бучене ме изкарва от нирваната, в която се намирам. Добре дошла в реалността, Теди! Чувствам едновременно леко раздразнение, че ме откъснаха от собствената ми приказка и силно облекчение, че всеки момент ще ме от извадят от тунела на ужасите. Секунди ме делят от спасението. Стъпките приближават, спасителят ми натиска някакво копчe – „щрак”. Бръмченето най-накрая спира. Плоскостта, на която лежа, започва бавно да се движи. Сякаш съм полегнала на надуваем дюшек в морето и вълните плавно ме носят към брега. От тунела се показват първо краката ми, след това торсът и накрая главата. Виждам тавана. Пространство! Изправям се и докосвам с краката си земята. Свобода!

Тунелът на ужасите за мен се оказа ядрено-магнитният резонанс (ЯМР).

Доволна съм, че се справих с кризата. Запазих самообладание – не се развиках, не удрях, избегнах истерията. Победих чудовището, поне в този мач. Направих го със силата на мислите си, напълно интуитивно като визуализирах любимо място и си представих прекрасни усещания. Просто знаех, че имам нужда да мисля за нещо хубаво. Кой да предположи, че години по-късно ще уча хората как да използват именно тази техника – закотвянето, за да успокоят ума си; да намалят стреса и тревожността; да повишат самочувствието и концентрацията си; да подобрят постиженията си.

Леко съм замаяна. Главата ми се върти. Някак успявам да си върна контрола над тялото. С бавни крачки излизам от стаята. Искам да се разкарам от това помещение, от тази сграда, но все още не мога. Следват около 30 изключително мъчителни минути в очакване на присъдата. Изглеждам спокойна пред близките си. Премълчавам за кошмара, който току-що съм преживяла. Не споделям и за най-черните си мисли. Уплашена съм до смърт. Опитвам се да дишам бавно. Буцата отново е в гърлото ми. Отпивам вода от шишето през няколко секунди и на малки глътки. Така ми е по-лесно да преглъщам. Разхождам се по коридора. Не мога да седя, излизам от сградата. Правя една обиколка и се връщам обратно. Времето не минава. Искам ли наистина да знам каква е присъдата? Мисля си, че имам тумор в мозъка. Толкова много ме е страх, че дори не мога да го изрека пред семейството си. Те дали подозират какви трагични картини се прожектират в съзнанието ми? Дали през тяхното минават същите мисли?

Чакането най-накрая приключва. Получавам диск и лист хартия с не особено разбираеми думи и изрази. Със скоростта на светлината го сканирам и виждам, че никъде няма изписано „тумор”, „киста” или нещо подобно. Фигурират фрази като „нормални размери”, „в норма”. Не мога да ви опиша облекчението, което изпитвам. Затварям очи, накланям глава леко назад, издишам дълбоко и благодаря.

След няколко дни имам час при доктора, който ми назначи ЯМР. Той преглежда резултатите и потвърждава, че всичко е наред. Изследванията ми са добри. Поредните, които показват, че всичко ми е в норма. Естествено, доволна съм, че ЯМР-то ми е добро. Все пак това изследване предоставя възможност да се диагностицират и най-малките патологични образувания. Няма на какво повече да ме изпратят. Едно нещо обаче продължавам да не разбирам. Какво, по дяволите, се случва с мен? Очевидно и лекарите, по които непрестанно обикалям, също не разбират и това е по-плашещото. Всичките ми изследвания са в норма, но аз не съм добре…

Парадоксът е, че причината за ЯМР бяха именно паник атаки. По време на изследването в тунела на ужасите, получавах поредната си паническа атака. Бяха ми необходими години, за да го осъзная, но както се казва – по-добре късно, отколкото никога.