Наскоро, един от най-близките ми хора, по повод едно мое видео, ми каза, че изглеждам нестабилна и ядосана, което оставя негативно впечатление у хората и поражда съмнения как аз, която съм психолог и трябва да им помагам да се справят с емоциите си, ще го направя, след като аз не мога да се справя със своите. Откровено ме заболя.
Почувствах се леко афектирана още преди месеци, когато същия близък човек ми сподели думите на треньор, който бил на мой семинар и след това ме бил „проучил“, и бил използвал същите думи: „Тя показва слабост, споделя за нейните трудности, показва, че е ядосана – изглежда като човек, който има проблеми. Как да повярвам, че можеда оправи моите проблеми?
Тези думи, от непознат човек, предизвикаха в мен гняв, разочарование и чувство на някакъв вид отхвърляне. Истината е, че те ме върнаха години назад, когато бях тийнейджър и слушах за себе си подобни неща. Израснала съм с вярването, че има нещо „нередно“ с мен, нещо „ненормално“, защото не се вписвам в обществените представи за „нормалност“. В книгата си „Стоп паник атаки“ разказвам надълго и нашироко за това.
Понеже бях капитан и лидер на отбора си, нямах право да показвам слабост, разбирайте – емоции. Нямах право да се ядосвам, да викам, да плача, да тъжа, да ме боли. А аз го правех доста често. Всичко изброено – ядосвах се, показвах гнева си на игрището, блъсках врати, отговарях, плачех, изпитвах разочарование и болка, особено след загуба или лоша игра. И това съответно предизвикваше подобни коментари по мой адрес. Случвало се е заради „голямата ми уста“ да ме отхвърлят от националния отбор и да пропусна европейско.
Та, всъщност коментарът на треньора много бързо върна в мен тези усещания от едно време. Освен това в мен се появи и допълнително раздразнение към нивото на емоционална интелигентност в България, и по-специално към нагласите сред треньорите. Осъзнавам, че работата ми с тях ще бъде много по-голямо предизвикателство, отколкото първоначално предполагах.
Хората масово вярват, че емоциите са слабост, че човек не трябва да ги показва. Смятат, че психологът/терапевтът е човек, който е имунизиран срещу емоции и чувства. Той не ги изпитва и работата му е да помогне на другите да не ги изпитват. Хората масово вярват, че да се говори за трудностите е проява на слабост. Вярват, че психологът/терапевтът е човек, който „оправя“ проблеми или „поправя“ разни счупени модели.
Истината за психолога/терапевта
Психологът/терапевтът е човек, който има повече знания за вътрешния свят. Той може по-бързо да разпознае емоциите си, да разбере каква е причината за тях, откъде идват, и когато е нужно – да ги регулира. Но той е човек, точно както всички останали. Изпитва емоции, минава през трудности, загуби и сложни житейски ситуации.
Емоциите са това, което ни отличава от роботите.
Наскоро, в една консултация, попитах тийнейджър: Ако имаше суперсила, каква би избрал?
Той ми отговори:
Да не се изнервям никога повече.
Обясних му, че няма отделно копче, което да изключва трудните и неудобни емоции като гняв, страх, срам и т.н. Копчето на емоциите е едно. Попитах го дали е готов да живее, без да изпитва радост, вълнение, без да усеща обич, любов. Познайте какво ми отговори?
Ако се опитвате да изключите трудните емоции, вие изключвате и приятните. Просто така работи светът на емоциите. Има само едно копче.
Разликата между психолога/терапевта и другите хора е, че той вместо да бяга от емоциите и болката, си позволява да ги изживее. Позволява си те да минат през него. Съзнателно отваря място за всички неудобни емоции и чувства. Отваря място за болката. Не бяга от нея, както правят масово хората. Защото знае, че пътят към изцелението минава през болката.
Днес е от онези по-трудни дни, в които през мен минават всякакви емоции. Разбира се, цикълът ми е главен виновник за това и засилва всички тези усещания. Позволявам и на болката да премине през мен. Но в тази болка освен тъга има и малко радост, малко гордост, малко благодарност… Всъщност има много благодарност и гордост. Защото „ние сме герои“.
Защото героите са тези, които имат изключителната смелост да се изправят срещу най-големите си кошмари и страхове. И когато го направят, животът им отвръща с чудо. Наскоро ми се случи такова чудо и споделих на терапевта си, а той ми отвърна: Теди, ти (вие) го случихте!
Днес не съм онова уплашено дете, което се срамуваше от емоциите и от себе си. Днес се гордея с човека в огледалото. Гордея се със смелостта, която имам. Със силата и вътрешната вяра, до които съм достигнала. Вярвам, че когато човек се гмурне дълбоко в душата си и стигне до тях, се случва магия.
Сега, подобни коментари могат да ме засегнат, но мога много бързо да си направя саморефлексия и да разбера какво се крие под повърхността, както и да се изкарам от емоцията.
Преди щях да се обвинявам, да позволя това да ме разклати, да ми вкара съмнения за собствената ми стойност и значимост, дори щеше да ме провокира да изглеждам и действам по различен начин, за да се харесам на хората. Преди подобен коментар от близък човек щеше да ме събори. Щях да повярвам, че поведението ми не е „правилно“ и щях да се опитам да го променя.
Днес имам непоклатимата вътрешна увереност, че това, което правя, по начина, по който го правя, е правилно за мен. Това съм аз. Имам смелостта да говоря за трудностите и неудобните емоции. Имам дързостта да се покажа и да го направя дори когато съм ядосана, разочарована, наранена. И нямам никакво намерение да променям това, дори когато един от най-близките ми хора смята, че изглеждам „нестабилна“. И да, заболя ме от думите. Но имам и силата да изживея тази болка и да се справя с нея.
Днес имам вярата и спокойствието, че правилните хора – както в личния ми, така и в професионалния ми живот – ще ме намерят или ще останат до мен заради това, което съм. И до мен ще стигнат хората, които са готови да се превърнат в герои.
Превърнете се в герой за себе си
Един от най-силните начини да преоткриете героя в себе си е да се заобиколите с герои.
Част от моите герои са – Елизабет Гилбърт, Роджър Федерер, Брене Браун, Майкъл Фелпс, Линдзи Вон, Симон Байлс. Всички те са плакали пред света. Имали са смелостта да се изправят срещу болката си, да я опознаят, да я изживеят. Имали са смелостта да се изправят срещу най-големия си противник – този в огледалото. Защото най-ценната победа не е тази над съперника, а тази над себе си.
Живеем във времена на неограничени ресурси и достъп до информация – изборът как ще ги използваме е в наши ръце. Лиз Гилбърт казва, дори не е нужно да познаваме героите си лично. Аз имах щастието да се запозная с нея, но схванахте идеята. Но все още не съм се запознала с Федерер.
Имам щастието както в личния, така и в професионалния си живот да съм заобиколена от герои. Терапевтът ми е един от тях. А най-големият е моята Вяра, но за нея – някой друг път.
Как всъщност работи терапията
И за финал ще ви споделя как всъщност работи терапията според д-р Брайън Трейгър. И според мен, защото много ми хареса как описва процеса. Ето и превод от английски:
Аз съм терапевт. И аз ходя на терапия. И искам да ви кажа как всъщност вярвам, че работи тя — защото мисля, че повечето хора не знаят или си представят нещо съвсем различно. Терапията не е това да дойдете, да ми разкажете какво не е наред в живота ви и аз да го „оправя“. Не е и моментът, в който получавате прозрение, преживявате катарзис и си тръгвате променени.
Ето какво вярвам, че всъщност се случва:
Вие идвате и говорите за живота си. И постепенно — през седмици, месеци, надявам се и години — начинът, по който се отнасяте към мен, започва да прилича на начина, по който се отнасяте към всички останали в живота си. Ставате тревожни, когато мълча. Стараете се много да ме накарате да ви харесвам. Тествате дали все още ще бъда тук, ако кажете нещото, от което най-много се срамувате. Затваряте се в себе си, когато се почувствате критикувани. Преигравате, когато се чувствате несигурни.
И всичко това се случва точно тук — между вас и мен, в кабинета. Там започва истинската работа. Не просто да говорите за вашите връзки и взаимоотношения, а да изградите връзка с мен — и вътре в нея да преживеете нещо различно.
Ето това променя хората. Не прозрението, не съветът, не преформулирането на проблема. А преживяването да бъдете във връзка, която се развива по различен начин от всички останали, които сте имали досега. Това е терапията.
Затова и отнема време. Защото не можете да претупате едно преживяване. Можете само да го изживеете.
Продължение на статията…
Този текст го споделих и във фейсбук страницата си Спортна психология – Теди Ангелова, където постът получи особено внимание. Това ме провокира да напиша още няколко реда.
Мили хора, искам да ви благодаря за топлите съобщения и коментари, с които ме засипахте. За присъствието си, за подкрепата и смисъла, които допълниелно ми давате да продължавам да вървя по трънливия път, който съм си избрала.
Преди години бяхме попаднали в едни шубраци, тръни и всякакви гадинки около нас, но продължавахме да си пробиваме път сред храсталаците, докато пред нас не се появи най-вълшебният плаж с тюркоазени води, в които плуваха делфини.
Благодаря и на по-притеснените от вас, които смятате, че съм изпаднала в дупка и се нуждая от спасяване. Благодаря, че се опитвате да ме спасите и да ми покажете откъде идва болката ми и как да не я преживявам отново.
Текстът имаше за цел:
Да се изправя срещу собствения си страх да се покажа уязвимост пред хората.
Да разбия няколко мита по отношение на психолозите и терапевтите.
– Мит №1: Те са имунизирани срещу чувства и емоции, не ги изптват и част от работата им е да помогнат на другите хора да не ги изпитват също.
– Мит №2: Тяхната работа е да „оправят“ проблеми и да „поправят“ счупени модели.
Да се опитам да нормализирам плача и тъгата.
Да покажа, че тъгата, гневът, срамът, страхът са толкова естествени човешки емоции, колкото и радостта и благодарността. И че може да изпитваме в един ден и тъга, и радост, и благодарност, и гняв, и страх. Може да плачем, защото ни е заболяло от нещо, и по-късно да се смеем от сърце и радост.
Да покажа, че е важно да си позволяваме да изживяваме емоциите, а не да ги задържаме, потискаме или игнорираме. Защото тези емоции намират друг път навън и водят до различни трудности, блокажи, включително и до здравословни проблеми и болести.
Към спасителите – вашето дете/билзък, когато плаче и ви споделя за някаква негова болка, трудност може би няма нужда да бъде спасявано, може би няма нужда да бъде успокоявано, може би няма нужда някой друг да му вземе болката и да му разреши трудностите. Може би има нужда от стабилен човек до себе си, който да остане с него в емоцията и да я приеме такава, каквато е, без да я оценява или „поправя“. Може би… не знам…
Истината е, че бях подготвена за много повече хейт и не очаквах цялата тази подкрепа, обич и грижа, които получих. Благодаря ви от сърце!
Благодаря и на тези от вас, които имаха смелостта да ми споделят за себе си, да разкажат за трудностите си и да ми кажат, че по някакъв начин съм им помогнала, вдъхновила и съм им дала сили да бъдат по-смели и да живеят по-пълноценно.
Ние сме много по-силни и смели, отколкото предполагаме!
И както Брене Браун (един от моите герои) казва:
Уязвимостта е ДНК-то на всички емоции. Това, което означава да си Човек. Тя е това, която ни свързва като човешки същества и ни отваря вратата към един по-смислен, пълен и щастлив живот.
