Много се изписа и изговори за продукцията на Netflix „Adolescence“. Ще ви споделя моите размисли по повода. Признавам, че все още не бях изгледала и 4-те серии, бях приключила с 2-та, когато прочетох вълна от мнения за него. Мнения, чийто фокус най-вече беше върху опасностите, които крият социалните мрежи и онлайн светът, в който живеят днешните тийнейджъри.
Продукцията адресира няколко изключително важни и сериозни проблеми. Проблемът със социалните медии и онлайн света, безспорно е голям. Много голям! Но аз видях един друг, лично за мен, по-сериозен проблем. И той се изразява в това, че ние, възрастните, не говорим с децата за истински важните неща в живота. Нямаме никаква представа какво се случва в живота на децата, било то в онлайн или офлайн света им. Не говорим с тях за отхвърлянето. А отхвърлянето е огромна тема в живота на всеки един от нас. Всички, рано или късно, се сблъскваме с отхвърляне. Аз съм се сблъсквала, вие сте се сблъсквали, децата ви са се сблъсквали или ще се сблъскат. Някога говорили ли сте с тях за отхвърлянето? Споделяли ли сте за ситуация, в която вие сте били отхвърлени? Затова как сте го изживяли? Какво е било усещането, болката? Колко наранени сте се чувствали?
Естествена човешка реакция е когато бъдем наранени, да искаме да нараним. Вярвам, че се е случвало на всеки един от вас, под най-различна форма. Елементарен пример от детството, някой ви казва „Повече не съм ти приятел“, вие какво му отвръщате – „И аз не съм ти приятел!“ Някой ви казва, че рисунката ви не е красива, вие му отвръщате, че и неговата е ужасна драсканица.
Още от детската градина децата се сблъскват с отхвърляне. Разбира се, те могат да познават отхвърлянето и още преди да са стигнали до детската градина. В училище има ужасно много отхвърляне, в спортните клубове – също. В практиката си не съм имала един случай, в който детето, подрастващият, възрастният, да не е бил обект на отхвърляне, критика или подигравки. Децата отхвърлят с лекота различните. Подиграват им се, обиждат ги, тормозят ги. Това е ежедневие в училищата в България, в спортните клубове. Ежедневие! Имаш големи косми, мустаци, зъбите са ти криви, ушите стърчащи, много си слаб, твърде си пълен, прекалено си бавен. Гласът ти е женски, мъжки, писклив, смешен. Маратонките и дрехите не са ти маркови. Раницата ти е ужасна. Прическата също. Много си некадърен в спорта. Много си глупав, никога нищо не си разбрал. Сдухан си или си прекалено отворен и нападателен. Задръстен зубър си и т.н.
Някой е отхвърлен от групата, защото по някакъв начин не се вписва в представата на другите и те го отхвърлят, често – грубо и болезнено. И това отхвърляне се случва както в онлайн пространството, така и на живо. Просто социалните медии го правят по-лесно. Дават допълнителна смелост на човека зад екрана да бъде още по-груб и жесток.
Момичета отхвърлят момче, което не харесват. Бил по-женствен, по-нежен, по-грозен, по-свит, по-задръстен, по еди-си какъв. Момче отхвърля момиче – тая е еди-си каква. И всичко това се прави по възможно най-публичния начин, защото, в очите на тийнейджърите, това е забавно. Да се унижи слабия.
Нуждата на човешкия мозък от приемане от страна на другите е изключително дълбинна. Мозъкът иска и се нуждае да бъдем харесвани или поне приемани. Социалното отхвърляне е мощен фактор, който предизвиква дълбоко страдание. Има отхвърляния, които бележат човек за цял живот.
Това, което може да направим, ние, възрастните, е да говорим с тях за трудните емоции – за срама, за страха, за вината, за гнева, за страданието. Да говорим с децата за истински важните теми – за взаимоотношенията между хората, за емоциите, за любовта, за секса, за партньорските взаимоотношения – хетеросексуални, хомосексуални, за разделите, за смъртта, за болестите, за хората със специфични образователни потребности. Защото, лично за мен, това е начинът да станем по-толерантни към различните, по-емпатични, по-състрадателни, по-образовани.
Знаете ли колко често получавам въпроси от подрастващите, с които работя? В началото бяха неочаквани за мен въпроси – за секса, за мастурбацията, за отхвърлянето, за връзките, за подигравките в училище, в отбора, за това как да подходят към момиче/момче, което харесват и т.н. Въпроси за теми, които ми споделят, че нито в училище се говори по тях, нито вкъщи говорят с родителите си. От сериала стана ясно, че бащата на Джейми не е говорил с него за привличането, за отношенията между момиче и момче, за мъжествеността и женствеността, за приятелството между момиче и момче, за секса.
Знаете ли кои са децата и хората, които реагират с гняв, които са по-агресивни и нападателни? Тези, които не се чувстват добре със себе си, които са несигурни, на които им липсва любов, грижа, внимание, приемане, утвърждаване. Едно дете или възрастен, който се чувства в мир със себе си, чувства се приет, обичан, харесван, значим, лично аз вярвам, че няма да тръгне да наранява, да обижда, да подиграва, да тормози друго човешко същество.
Главният герой в сериала, Джейми, изпитва крещяща нужда да бъде харесван, приет, утвърден. Знаете ли кога имаме нужда от външни хора да ни харесват, приемат, да ни утвърдят? Когато тези потребности не са задоволени в семейството, от най-близките ни. Когато не се чувстваме утвърдени, обичани, важни и значими вкъщи. Тогава търсим валидация отвън.
За мен един от най-силните моменти в сериала беше, когато Джейми сподели пред психолога как е усетил, че баща му изпитва срам от него, когато е бил на футболното игрище, как баща му е погледнат на другата страна, правейки се, че не го вижда и игнорирайки това, което се случва. Самият Джейми казва, че е бил кръгла нула във футбола. В последния епизод бащата на Джейми също говори за тази ситуация, с болка, по същия начин, че е бил засрамен от това колко зле е синът му на футбол. От разговора с психолога става ясно, че Джейми има изключително ниско самочувствие и самооценка за себе си. Смята се за грозен, за най-грозният! За неспособен в каквото и да било. Казва, че не е добър в нищо. Изключително силна бе сцената в края на 2-ри епизод, където Джейми попита психолога дали тя го харесва и начинът, по който той избухна и се разгневи. Джейми изпитва отчаяна нужда да бъде харесван и приет.
„Adolescence“ повдигана и други много важни теми за мъжествеността, за мизогинията (женомразство), за езика и начина, по които общуват подрастващите в онлайн пространството. Самата аз не бях запозната с термина „incel“. За агресията при тийнейджърите, за насилието в училищата, за отношенията между връстници, родители-деца и т.н.
Това са изключително важни теми, но коренът за мен, се крие в отхвърлянето; в незнанието как да се справим с болката, с трудните емоции на срам, гняв, вина, страх, тъга; в ниската емоционална интелигентност; в незнанието, на нас, възрастните, каква огромна роля имат основните човешки потребности от приемане и утвърждаване в семейството.
Спомням си по мое време, когато бях ученичка, имаше случай, в който две момичета убиха своя съученичка. Тогава нямаше социални мрежи, но имаше отново отхвърляне, емоционално насилие, подигравки, обиждане, унижение. Спомням си, че този случай ме бе разтърсил, бе повдигнал много теми в обществото ни, но за кратко…
И за финал няма как да не изкажа възхищението си от актьорите, и най-вече от младия Оуен Купър, който играе в ролята на Джейми Милър. Горещо ви препоръчвам да изгледате „Adolescence“, ако все още не сте го направили. Ако имате тийнейджър, смятам, че би било много полезно да го помолите и да го изгледате заедно.
