Тези дни разговарях с тийнейджър, който ми сподели, че го е страх в определени ситуации, когато излезе на игрището. В процеса на разговора каза, че ще се опита да бъде безстрашен.
Въпросът не е да бъдем безстрашни. Единствените хора, които не изпитват страх са 2-годишните деца и психопатите. Предполагам, че повечето от нас не влизат в нито една от тези две категории.
Страхът е естествена човешка емоция, при това здравословна. Всички изпитваме страх, понякога по-осъзнато, друг път – не чак толкова. Понякога страхът може да се маскира като гняв, като перфекционизъм и др.
Смелите хора, не са такива, които не изпитват страх. Те се страхуват, но въпреки страха си действат. За мен, един от най-ефективните начини да се справим със страховете си, е като се изправим лице в лице срещу тях. Много често страховете ни изобщо не са толкова страшни, колкото са в главите ни.
За смелостта съм научила много от Елизабет Гилбърт, авторката на „Яж, моли се и обичай“. Имам друга нейна любима книга „Магията да твориш“, в която тя казва:
По-добре да имам несъвършено завършен ръкопис, отколкото съвършено незавършен в чекмеджето си.
Знаете ли кое е най-хубаво на смелостта? Тя може да бъде тренирана. Колкото повече тренирате, толкова по-смели ставате.
Лиз ме вдъхнови да бъда по-смела. Вдъхнови ме да завършвам нещата, които започвам дори да са далеч от перфектни и съвършени. Вдъхнови ме да покажа уюзвимост. Вдъхнови ме да напиша първата си книга „Стоп паник атаки“. Вдъхнови ме да опитвам нови неща, без значение, че ще падам. Не падат само тези, които не опитват.
Много спортисти ми споделят, че се страхуват да опитат новия удар, който са тренирали по време на състезание. Страхуват се, че няма да им се получи и затова залагат на сигурното. В стремежа си да не сгрешат, стават по-пасивни. Крайниците им се стягат, движенията се накъсват и обикновено крайният резултат не е в тяхна полза. Какво би станало, ако бъдат смели и опитат новия удар? Ако поемат отговорност, въпреки риска, че могат да сбъркат/да пропуснат? Дори и да се случи това, те вече са една крачка по-напред. Защото са опитали, научили са нещо ново, изтренирали са един път повече трудиня компонент. А това, дава увереност. И колкото повече опитват, толкова по-смели и добри ще стават.
Смелост е да напрваиш удара, хватката, отиграването, което си тренирал, но досега не си опитвал по време на официално състезание.
Смелост е да оставиш сърцето си на терена, да се оголиш, без да можеш да контролираш крайния резултат.
Смелост е след загуба да покажеш болката, разочарованието, сълзите, емоциите си.
Смелост е да стиснеш ръката на противника си и да го поздравиш за победата.
Смелост е да се върнеш на терена с високо вдигната глава след загуба.
Смелост е да поемеш отговорност в напрегнат момент.
Смелост е да играеш по правилата и да признаеш, когато те не се спазват.
Смелост е да се покажеш, когато не искаш да ставаш от леглото си.
Смелост е да отидеш и да поздравиш човека, на когото се възхищаваш.
Смелост е да покажеш това, което се крие в душата ти.
Смелост е да говориш за трудните моменти.
Смелост е да кажеш „извинявай“.
Смелост е да следваш собствените си нужди.
Смелост е да кажеш „не“.
Смелостта се тренира! Тя зависи само от нас. Колкото и да не сме във форма, колкото и да се страхуваме, винаги може да излезем на състезанието и да оставим сърцето си на игрището, на корта, в басейна, на пистата. А това винаги прави впечатление. То учи на много. Дори и да загубим, повярвайте ми, вътрешното усещане е съвсем различно, когато загубиш по този смел начин.
