Полет с парапланер – да се изправиш срещу страха
Най-сигурният начин да се справим със страховете си е – като се изправим лице в лице с тях.
Преди 3 години, за 30-я ми рожден ден, получих подарък – ваучер за полет с парапланер. Ваучерът отиде “на вятъра”. Няколко пъти семейството ми тактично ме подсещаше за подаръка, а аз все отговарях: “Да, да, знам, ще се обадя…”.
Както един мъдър човек ми казва – Нищо не е на всяка цена. Всичко с времето си.
Е, дойде и моето време да полетя с парапланер. Стана тогава, когато аз го реших. Не съм го планирала, не съм го организирала.
Случи се съвсем спонтанно… 48 часа преди да се озова в небето, държейки няколко въжета в ръцете си и едно крило, за което сякаш законите на земното притегляне на бяха валидни.
Подарък от мен за мен си
Този път, за 33-я ми рожден ден, си направих сама подарък.
Бях на компютъра си, във фейсбук, и видях парапланер. За по-малко от 2 секунди взех решението, че искам да полетя точно сега.
Веднага писах на Мишо (пилот във Fly Academy), с който преди известно време участвахме в едно събитие. Импулсът ми беше толкова силен и му казах, че ако не го направя сега, ще го отложа отново във времето.
Мишо погледна прогнозата и ми каза, че времето не го дават добро за летене. Сподели ми, че единственият прозорец, който евентуално може да става, е след 2 дни (петък 2-ри април). Мястото – Сопот – едно от най-красивите места за летене. Градът е бил домакин на Европейско по парапланеризъм.
Казах “да”!
От Fly Academy обявиха, че на 1-ви и 2-ри април ще се лети, без майтап. На 1-ви следобед разбрах, че не е ставало за летене и срещата ми за 2-ри беше изместена с няколко часа по-рано, защото по прогноза се очакваше дъжд в следобедните часове.
Имаше момент на колебание в мен, но бях твърдо решена да летя и да отида до Сопот, пък каквото ще става, да става.
Пътят към целта
Обожавам трепета и вълнението по пътя към изпълнение на поставената цел. Винаги съм вярвала, че щастието не е крайна дестинация, а самото пътуване към нея.
В 10 ч. бях пред лифта на Сопот. Времето не беше студено, слънцето игриво се усмихваше и подаваше през рехавите облачета.
До този момент не бях идвала на това място. Местността ме очарова. Краят на лифта се губеше на върха на планината. Усещаше се пролетта, макар че широколистните дървета все още не се бяха разлистили.
Величествените борове преливаха в нюанси зелено с огромната поляна до лифта. Птичките пееха в синхрон с ромоленето на близкото поточе.
Имаше само няколко човека наоколо, което допълваше идилията в този момент, защото сетивата ми бяха отворени и насочени към природата.
При началната станция на лифта има и огромен басейн, който все още не работеше. Както и прекрасно кафенце с невероятно вкусен италиански сладолед.
Все по-близо да полетя като птица
Инструкторът дойде, натоварен с огромни раници, в които беше скрито чудото, което щеше да ни позволи да полетим свободно, като птиците.
Бях първа на лифта. Зад мен бяха пилота и двама туристи. Долната част на изкачването е просто вълшебно. Лифтът минава, сгушен между боровете. Птичките пееха в симфония, а поточето под мен радостно ромолеше. Това беше миг блаженство преди адреналинът да залее цялото ми тяло.
Изкачвайки се по-нависоко, планината ставаше все по-хълмиста и по-гола. А гледката от горната част на лифта е зашеметяваща.
Излитането става на метри от крайната станция на лифта. Инструктурът подготви парапланера, екипира ме добре и… беше време за полет.
Моментът на истината
Аз бях пред него, той зад мен. Даде ми сигнал, че вятърът е благоприятен. Направих две-три крачки, бягайки надолу по склона,и изведнъж изгубих почвата под краката си. Бяхме във въздуха.
Първите няколко секунди ми се сториха доста страшни. Стисках толкова здраво въжетата и не смеех да помръдна. Предполагам, че съм била бяла като платно.
Пуснах контрола, нищо не зависеше от мен… Доверих се на напълно непознат, който споделяше с мен няколко въжета в облаците. Един от най-големите ми страхове. Именно и заради това реших да му се отдам.
Вятърът ни понесе и леко се наклонихме надясно, което предизвика в мен нов ужас. Започнахме да се въртим в кръг.
В някакъв момент, успях да си възвърна способността да говоря и разбрах, че сме попаднали “на правилното място”. Вятърът ни издигаше все по-нагоре и всичко беше под контрол. Да де, но не и под моя контрол.
Наместих се на седалката си в облаците и започнах леко да се отпускам.
Свободата, която почувствах там, горе, не мога да я опиша с думи. Всяка една клетка в тялото ми усещаше, че наистина е жива. Това е нещо, което е хубаво да се опита, за да се разбере истински.
Приземих се на зелената поляна щастлива. Летях като птица. Победих страха. И си припомних, че дори и небето не е лимит. Ограниченията са само и единствено в главата ми.
Припомних си и друго – Вселената пази гърба ми и е винаги с мен. Само два часа по-късно заваля, а в идните дни – времето ставаше все по-лошо.
Ще завърша с една любима фраза:
Животът не се мери с броя вдишвания и издишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.
Тенисвантюристи, подарявайте си колкото се може повече моменти, които спират дъха ви.
Мишо Манолов, пилот във Fly Academy, разказва повече за този малко популярен спорт у нас. Ще разберете кои са най-големите заблуди при парапланеризма, какво е усещането да полетиш и още любопитни факти – Мишо Манолов: Парапланеризмът не е екстремен спорт.
