За първи път се срещнах с паник атаките доста по-отдавна, отколкото съм предполагала. По онова време нямах никаква представа какво ми се случва. По-лошото беше, че и многото лекари, на които ходих – също нямаха. Спомням си майка ми как казваше, че почти няма специализиран лекар, на който да съм пропуснала да отида.
Как започна всичко
Един ден, преди много години, била съм на около 16-17 г, загубих част от зрението си. Да, звучи доста страшно… Това беше първата ми среща с паник атаките, но тогава не подозирах с какво си имам работа. Не подозирах колко близка ще си стана с тях и как тепърва ще ме навестяват под най-различна форма.
Започнах да виждам на петна. Нещо като да гледаш дълго време към слънцето, след което веднага да си преместиш погледа. Е, виждах горе-долу по същия начин. За да добиеш още по-ясна представа – не можех да прочета нищо на телефона си.
В този момент правя едно лирическо отклонение – пишейки тези редове, мозъкът ми реши да ме накара напълно реално отново да преживея тези усещания, макар и доста по-слабо и без да губя зрението си. Определено мозъкът ни е доста интересно нещо.
Ужаса от мисълта, че мога да си загубя зрението си
Връщам се години назад към ситуацията. Обзе ме страшна паника, че ще ослепея. За щастие, след като минаха няколко минути, не си изгубих изцяло зрението. Но не се и подобряваше. Все така виждах – ограничено и на петна. Този ужас продължи около 15 минути. Не мога да ти опиша какво облекчение почувствах, но нямах много време да са зарадвам, че всичко е приключило.
След като ми се възстанови зрението, започна най-ужасяващото главоболие, което някога съм изпитвала. Беналгинът не ми помогна. Главоболието ми беше толкова силно, че плачех от болка. Това главоболие почти не се повлиява от нищо. Тъпчеха ме с аналгини, паратрамоли, аулини и т.н. Имах моменти, в които си мислих, че ще полудея от това главоболие. Лекарството ми в тези ситуации беше абсолютно тъмна стая, без никаква светлина и звук. И търпение, че ще след няколко часа, ще мине и ще съм по-добре.
Изпратиха ме на разнообразни изследвания и накрая получих диагноза
Първите няколко пъти, когато ми се случваше, беше истински кошмар. Мислих си най-лошото, най-мъчителното, най-плашещото. Обикалях какви ли не лекари, които ми назначаваха изследване след изследване. А аз седях в очакване на най-страшната присъда. Облъчиха ме едно хубаво – първо скенер, след това ми сложиха една космическа каска на главата, след което минах и през добре познатия ми ЯМР (ядрено-магнитен резонанс).
Всички изследвания бяха добри. Някои лекари не знаеха какво ми е, други ми поставиха диагноза – “някакъв вид очна мигрена“. Придружена с обяснението, че мигрената не се лекува и ще ме преследва винаги.
Най-важното беше, че нямам тумор в главата си, така че “някакъв вид очна мигрена“, бе напълно приемлива диагноза. И така си заживях с нея. Изчетох достатъчно материали за хора с мигрена и разбрах, че спасение – няма. Приемаш го и се зареждаш с търпение, че в един момент ще мине. Пристъпите ми не бяха чести, имах два за доста кратък период от време, но като цяло бяха 2-3 пъти в годината.
Моята „някакъв вид очна мигрена“ не хареса Испания и си остана в България
Любопитна “подробност” е, че когато заминах за Испания на 19-годишна възраст, пристъпите изведнъж изчезнаха. Сякаш не харесваха климата там, или пък може би манталитета на испанците не им допадаше. Прекарах 4 години в иберийската държава и не съм имала нито един пристъп. Известно време след като се върнах в България, те отново се появиха. Явно съм им липсвала. Имаше период, в който доста зачестиха. Периодът, в който “прегрях” в корпоративния свят. Наложи се пак да си направя ЯМР на главата, за да се убедя отново, че нямам тумор в мозъка си. Все пак бяха минали няколко години от последното ми облъчване. Посетих друг специализиран център, където ми диагностицираха два вида главоболие – хронично, което е тъпо и постоянно, и мигренозно – пристъпите, които ми се получават с частичната загубата на зрение.
Как научих години по-късно, че това са паник атаки
Около една дузина години по-късно, се запознах с един скъп за мен човек, който ми каза, че това са класически паник атаки. По-интересното е, че този човек не и нито лекар, нито психолог. Този човек просто се е сблъсквал с паник атаките и е прочел една стая пълна с книги. Не, не се е срещал точно с моите паник атаки, но беше достатъчно наясно на какво се дължат тези присътпи. Паник атакитите определено са креативни и имат много разновидности.
“Чакай, искаш да кажеш, че нямам мигрена, а имам паник атаки!?”
За толкова години, бях наясно, че мигренозните ми пристъпи се получават, когато съм подложена на повече стрес. Бях наясно, че трябва да редуцирам стреса, да не приемам толкова навътре разни неща от живота и да го карам по-полека. Предполагам знаеш как всички казват, че ги заболява глава, когато се напрегнат. Е, аз вярвах същото за себе си. Само където моето главоболие беше – “някакъв вид очна мигрена“, от което няма спасение.
Аз нямам мигрена, имам паник атаки
“Това променя всичко!” – пак ще го повторя – “Аз нямам мигрена, а имам паник атаки. Тоест, аз мога да ги контролирам и да им кажа съвсем спокойно да се разкарат. Доста интересно…
Но не разбирам, бях ходила на различни психолози и никой не ми каза, че имам класически паник атаки!? Месеци наред ходих при един психолог, който е в екипа на доста известен в България терапевт и ми каза с такава категоричност, че това са мигренозни пристъпи, а не паник атаки.
„Как така имам паник атаки!? След толкова години на най-различни изследвания, посещение на лекари и специалисти…„
Започнах да се образовам повече по темата. Смених си терапевта, смених още няколко терапевта. Накрая намери човек, този път специалист, който ми потвърди, че това са паник атаки. Ключовото за справяне с тях, е да можеш да ги разпознаеш. А разпознаеш ли ги – ще се научиш и как да ги изгониш. Друго ключово нещо в живота е – да намериш адекватни хора и специалисти, които наистина разбират от това, което правят.
