Тъжна е българската спортна действителност…
Какво провокира човек да унижава
За да стигне човек дотам, че унижението на другите да му носи удоволствие, обикновено е преживял едно или няколко от следните неща:
1. Дълбоко вътрешно унижение
Хората, които са били системно унижавани – от родители, учители, треньори, връстници – често носят огромна емоционална рана. Понякога те се идентифицират с агресора и несъзнателно започват да го възпроизвеждат, само за да почувстват някакъв контрол или значимост.
2. Ниско самочувствие, прикрито с власт
Колкото по-слаб се чувства един човек отвътре, толкова по-силен му се иска да изглежда отвън. Унижението на другите става изкривен начин да се почувства „над“ тях – защото вътрешно усеща, че е „под“ всичко.
3. Липса на любов и уважение в детството
Когато си израснал в среда, в която те обичат „само ако“, ако си бил критикуван, сравняван, мачкан – често израстваш с усещането, че добротата е слабост, а обич се заслужава чрез власт и контрол.
4. Травматично минало, преработено през гняв
Понякога травмата не се преживява като болка, а като гняв. И този гняв търси излаз – често върху по-слаби от теб. Тогава унижението на другите се превръща в начин да излееш собствената си мъка, без да я признаеш.
Колко трябва да си счупен, за да унижаваш
Много. Толкова, че вече да не разпознаваш човешкото в отсрещния. Да не виждаш болка в очите му, а само възможност да се почувстваш „силен“. Това не е сила. Това е вик на слабост, на празнота. Това е счупен човек, който троши другите, защото не знае как да залепи себе си.
И не! Титлите не означават нищо…
Титлите не означават нищо. Нито медалите, нито годините опит, нито „уважението“, което си изискал със страх.
Истинската значимост не идва от това колко силно крещиш, а от това какво оставяш след себе си.
Величието не е в това да подчиниш някого. А в това да го издигнеш.
Да направиш така, че едно дете, плахо и несигурно, да повярва в себе си. Да се изправи. Да се усмихне. Да се осмели.
Това е най-голямата титла! И тя не се връчва на подиум!
За 25 години в спорта НЕ съм видяла един треньор, който да не унижава състетазелите си
За около 25 години в професионалния спорт – като състезател и спортен психолог, през последните години, НЕ съм видяла един треньор, един единствен, който да не е унижавал, под една или друга форма, състезателите си. Не съм чула една история от всички спортисти, с които съм работила, в която да не са били унижавани и мачкани от треньорите или родителите си.
Най-лошото е, че това се е превърнало в нещо „НОРМАЛНО“. То навсякъде е така. Така се правят шампиони! Така се печелят титли.
Това е култура на унижението, на „мачкането за спорт“, на страхливото прикриване зад фрази като „така е в големия спорт“, „така се изграждат характери“.
Само че това не е голям спорт. Това е дребна душа в голям анцуг — продукт на едно болно общество, в което насилието е станало норма, а унижението – инструмент за „възпитание“.
Възпитаваме ново поколение насилници
Ние не изграждаме шампиони. Ние възпитаваме ново поколение насилници – деца, научени, че любов се заслужава чрез болка, че авторитет се печели с крясък, и че да си силен значи да смачкаш другия.
А уж еволюираме… Ако махнем смартфоните от ръцете си, ще видим същите рефлекси от Средновековието – страх, сила чрез заплаха, потискане на различното, култ към „авторитета“.
Това не е сила. Това е наследена травма, предавана като щафета. И някой трябва да я пусне на земята. Защото не просто деградираме, а се затриваме…
