Напоследък все по-често, на консултациите си, разговорям с майки на тийнейджъри, които казват, че детето им изобщо не споделя с тях. Усещат, че има нещо, което го тормози, но не иска да говори.
Не познавам родител, който да не страда от факта, че детето му не говори с него и не споделя.
Как да накарате детето си да споделя с вас?
Няма как да го накарате! Вярвам, че всички знаем хубавата българска поговорка – насила хубост не става.
Докато вие не започнете да говорите с детето си за по-трудните и неудобни теми и да му споделяте за себе си, и то няма да го прави с вас. Колкото по-малко настоявате да ви каже нещо, то толкова повече ще споделя.
Защо детето не споделя?
защото се срамува
защото се страхува да не ви разочарова
защото се страхува да не бъде разбрано
защото се страхува да не бъде отхвърлено, критикувано
защото се страхува да не омаловажат емоциите му
Защо вие не споделяте за трудните си моменти, за неудобните емоции? Най-вероятно поради същите причини.
Израстнали сме в общество, което смята, че да изпитваме гняв е лошо и неприемливо; да се страхуваме е проява на слабост, която ни превръща в глезли, лигльовци и прочее. Да изпитваме нежност, състрадание, емпатия ни прави мекушави; да споделяме за трудните моменти – крехки и лабилни. Да не говорим, ако случайно потърсим подкрепа и помощ – това ни жигосва с етикета “слабохарактерни” вовеки веков.
Не познавам човек, който да използва изречението: – “Той/тя е прекалено емоционален/а” – с положителна конотация. Тези думи винаги носят негативно усещане. Сякаш да си емоционален е крайно лошо, срамно, недопустимо. Най-великата проява на слабост и безхарактерност. Каква ужасна заблуда! Нямам представа откъде идва това толкова сбъркано разбиране, но то води до изключително тежки последствия.
Когато сте били дете, чувствали ли сте отхвърлени? Изпитвали ли сте срам, че сте прекалено ниски или може би прекалено високи, слаби или пълни? Че сте странни по някакъв начин от повечето си съученици, съотборници? Че сте твърде притеснителни и срамежливи или може би твърде агресивни? Чувствали ли сте се по-малко човек, че зъбите са ви криви или космите по-черни? Изпитвали ли сте срам да споделите какви са интересите ви? Да разкажете какво ви вълнува? Какво харесвате?
Вярвам, че всички познаваме тези емоции и че всички сме изпитвали страха от това да не бъдем отхвърлени, да не бъдем съдени, осмивани, обиждани.
Никой не обича да говори за срама и страха. И затова правим по-лесното – избягваме ги. Правим се, че те не съществуват. Проблемът обаче е, че потискайки и игнорирайки ги те не изчезват с магическа пръчка. Колкото повече се опитваме да избягаме от тях, толкова по-ожесточено те започват да ни преследват.
Брене Браун (учен, изледовател и писател), която е посветила живота си да изследва срама и по-неудобните емоции, споделя:
Да, трудно се говори за срама. Но този разговор не е дори наполовина толкова опасен, колкото онова, което създаваме с мълчанието си! Всеки от нас изпитва срам. И всички се страхуваме да говорим за него. А колкото по-малко говорим, толкова по-често ще се срещаме с него.
В стремежа си родителите да предпазят децата си, избягват да говорят за по-трудните и неудобни моменти в живота. Опитват се да ги скрият, сякаш те не съществуват. Но както всички добре знаем, животът не е само цветя и рози. Той е радостен и тъжен, щастлив и мъчителен. В него има светлина и тъмнина. Болка и щастие. Сълзи и усмивки. Срещи и раздели. От малки родителите ни се опитват да ни предпазят от тъмнината, от болката, от разочарованието. Само че нощта винаги настъпва. Рано или късно, всички се сблъскваме с по-трудните моменти, те са неизменна част от живота ни. И когато дойдат, децата не са подготвени за тях. Не знаят как да се справят. Паникьосват се.
Затова, скъпи родители, споделяйте на децата си. Разказвайте им за вашите по-трудни моменти, за онези неудобните емоции. Колкото повече вие се откривате, толкова повече и децата ще имат нужда да ви споделят.
Между родител и дете се случва магия, когато родителят каже „Аз също. Знам точно как се чувстваш. Изпитвал съм го в уличище/в отбора“.
