Каква се крие зад вечното доказване на себе си и на другите?
Като човек, който през голяма част от живота си все се е доказвал – ту на себе си, ту на някой друг, наскоро стигнах до проблясък, че зад това неспирно доказване не се крият толкова добродетели, колкото обществото ни внушава – амбиция, мотивация и прочие.
Преди време имах разговор с терапевта ми по повод нещо, което исках да докажа на близък за мен човек – човек, когото обичам. Чух се да казвам, че искам толкова силно да докажа, че мога, за да му покажа, че съм по-добра, по-способна от него и да му натрия носа.
Представих си, че съм постигнала това, което искам. Представих си и усещането. Не беше никак приятно. Да, егото ми щеше да ликува за няколко минути, половин ден, може би цял ден, и после? После самосъжалих себе си за „амбицията“ и „мотивацията“, които съм имала да постигна тази цел. Стана ми и болно за човека, когото обичам. Защото смисълът на живота не е в неспирното състезание на кой е по-по-най. Поне аз в това вярвам.
Спортисти и треньори в капана на вечното доказване
И понеже в живота няма нищо случайно, напоследък темата за доказването се появява всекидневно в консултациите, които аз водя. Толкова често чувам спортисти, треньори да казват: „Искам да докажа на себе си, че мога. Искам да докажа на майка ми, на баща ми, че мога. Искам да докажа на треньора, на федерацията, че заслужавам“.
Била съм там и познавам отлично това желание за неспирно доказване. Сякаш когато докажеш, че можеш и че си по-добър от Иванчо или Марийка, усещането ти за собствената ти стойност и значимост се увеличава. Сякаш ти ставаш по-ценен човек.
За съжаление това е посланието, което обществото ни изпраща ежедневно. Посланието, което ние, възрастните, изпращаме до децата. Ако имат резултати в спорта, в училище, в музиката, то те са значими и струват повече от останалите.
Ако нямаш резултати в спорта – ти не струваш като спортист
На една от груповите практики попитах подрастващи, ги попитах:
Ако нямате резултати в спорта, смятате ли себе си за добри спортисти?
Всички до един ми отговориха, че ако нямат резултати, то те не са добри спортисти и не струват.
Ако нямаш добри оценки в училище, то ти си глупав
Следващия въпрос, който им зададох беше:
Ако имате лоши оценки в училище, смятате ли себе си за глупави?
Всички казаха, че ако нямат добри оценки в училище, значи са глупави.
Тъжната истина у нас е, че когато спортист има добри резултати, той става по-ценен, важен, значим. И когато същия този спортист се намира в период на лоши резултати – отношението на треньори, родители, федерация и т.н., се променя към него. И това е нещо, което чувам непрестанно от хората, с които работя. Знам го и от личен опит от баскетболните си години.
Спортисти ми споделят, че когато нямат резултати се чувстват така сякаш не струват, не стават. Сякаш са провал, от който всички странят.
В клетката на хамстерската въртележка
И така, неусетно попадаме в хамстерската въртележка, в която вечно гоним да постигаме нещо и да се доказваме. Защото вярваме за себе си, че само когато постигаме резултати, тогава сме значими, обичани, важни. Само тогава струваме нещо.
Има нещо много сбъркано в основата на този модел…
Новак Джокович за тъмната страна на вечнто доказване
Новак Джокович в подкаста, за който ти бях разказала преди време, говори за тъмната страна на това доказване. Споделя, че ние виждаме само светлата – блясъка, славата, титлите, парите, рекордите. Но той от малък вечно се опитва да се докаже на баща си. Защото, когато се доказва на баща си се чувства значим, обичан, ценен. Доказвайки се на баща си, печели уважението и любовта му.
Какво се крие в тъмнината на вечното доказване?
Тъмната страна на това непрекъснато доказваме крие много празнини в душата ни – ниска самооценка, несигурност, липса на вяра в собствената ни стойност, страх от отхвърляне, усещане за незначимост, постоянна тревожност, че не сме достатъчно добри. Често това е свързано с убеждението, че с нас има нещо „неправилно“ или „не нормално“, което поражда нуждата да се докажем – да покажем, че и ние пасваме някъде и сме като останалите.
Ключът към спокойствието и вътрешното удовлетворение
Когато приемем себе си и се научим да се ценим и уважаваме, когато разберем собствената си стойност и значимост, желанието за постоянно доказване рязко намалява или изчезва.
За грешките и провалите
Когато приемем себе си и осъзнаем собствената си стойност и значимост, тогава и грешките, неуспехите и провалите – спират да бъдат такива чудовища. Защото вече няма да приемаш неуспеха като доказателство, че ти си провал и не струваш.
Да, понякога ще правим грешки, ще се проваляме – и какво от това? Та кой не е имал неуспехи? А, сетих се! Само този, който никога не е опитвал, седи на диванчето и сипе омраза скрит зад някой фалшив профил.
