Странно е как не получаваме знания и образование за най-важното нещо на този свят – това как да се грижим за здравето и живота си. Обикновено започваме да го правим, когато ни се случи нещо разтърсващо, когато ударим дъното, когато сме по-близо до смъртта, отколкото до живота…
Няма съмнение, че ние, хората, си имаме външна обвивка – тяло, но имаме и нещо вътрешно – както искаш го наричай, повечето хора му казват – душа. Това са емоциите и чувствата, които изпитваме. Начинът, по който преживяваме и възприемаме света. Начинът, по който реагираме на него.
Прието е и се счита за нещо нормално, когато тялото ни е наранено, да потърсим лекар. Например, когато хванем някой вирус или грип – отиваме при личния лекар да ни прегледа. Когато нараним/счупим крака си и това ни пречи да вървим, да тренираме, търсим ортопед или травматолог. И тук идва големият парадокс – когато нараним душата си, тогава не правим нищо. Или по-скоро – правим се, че нищо не е станало. Правим се на „силни“, на „справящи се сами с всичко“. Учим и децата да се правят на „силни“. Мълчим, търпим, потискаме, крием, отричаме… и така докато един ден тялото ни не вземе нещата в свои ръце и не каже „Достатъчно!“ И започнат физическите симптоми. И се започва едно обикаляне по различни лекари…
Когато не се грижим за вътрешната си обвивка, разбирай – душата ни, разболяваме и тялото.
Напоследък ми се насъбраха няколко тежки случаи в практиката. Както неведнъж съм споделяла – в кабинета си срещам тийнейджъри (и възрастни), които се самонараняват, които мислят за самоубийство, които са преживели изключително тежки житейски събития – смърт на родител, заболявания, насилие – физическо/психическо, жестоки отхвърляния от треньори, от връстници, от роднини.
Това, което ме притеснява е, че родителите търсят помощ, когато ножът наистина е опрял до кокала. За да ме разбереш по-добре представи си следната ситуация:
Преди 4 години родителите на детето се развеждат(или по-страшното – някой от тях умира). Детето продължава с обичайното си ежедневие. След 1 година преживява контузия, губи мястото си в отбора, идва нов треньор, който е по-груб. Малко след това се налага и смяна на училището за детето – нова среда. След още няколко месеца-година детето губи желание за каквото и да е, или става прекалено агресивно, и нито в спорта нещата вървят, нито в уличище. И това е моментът, в който родителят търси подкрепа от психолог. Най-правилният е бил преди 4 години – когато се случва първото разтърсващо събитие в живота на това дете. Отделна тема е, че детето няма нужда от спортен психолг, но сега няма да навлизам в нея.
Ситуации, в които е необходимо да потърсиш веднага подкрепа за детето ти, а не да чакаш нещата да се влошат са:
- Смърт на родител, роднина, приятел на детето, важна фигурна в жиовта му.
- Тежко заболяване на родител, роднина.
- Раздяла на родителите.
- Появата на второ дете в семейството. Да, това е изключително тежък момент за по-голямото дете. За да ме разбереш по-добре – представи си, че един ден партньора ти се прибира вкъщи с още един човек и ти казва – от днес вече ще сме тримата. Тоест, ти ще трябва да го делиш с още една жена/мъж.
- Контузия или заболяване на детето.
- Смяна на континет/държава/град. В някои случай дори при смяна на квартал/училище/спортен клуб.
- Отхвърляне от връстници, съученици, от приятел, от гадже, от треньор, от родител.
- Детето е преживяло/преживява насилие – физическо или емоционално.
- Детето е станало свидетел на травмираща ситуация – това може да бъде насилие, побой, катастрофа, смърт на друг човек.
- При влизане в болница, операция или медицинска интервенция.
Най-вероятно пропускам и други важни примери, но вярвам, че разбра основната ми идея. В тези ситуации душата страда. Душата е наранена, чупи се по същия начин, по който може да счупим крака си. Затова е изключително важно да потърсиш помощ – за детето си, за себе си. Защото колкото повече време минава и не се обръща внимание и грижа на раната в душата, тя толкова по-голяма и опасна става.
Знам, че в обществото ни има все още стигма по отношение на психичното здраве. Но тук не става въпрос кой, какво ще си мисли за теб, тук става въпрос за най-важното – здравето на детето ти, както и твоето собствено. Да потърсиш помощ не е проява на слабост. Както неведнъж съм казвала – това е проява на много сила, смелост и осъзнатост.
Знаеш ли, истината е, че ме боли да виждам толкова много болка в душата на подрастващите. Много често родители ми казват как детото им няма психика, няма мотивация, мързи го, не показва на какво е способно и т.н. Тъжно ми е, защото тези родители изобщо не си дават сметка децата им колко много товар, болка, очаквания, носят върху плещите си и колко силни всъщност са те. За съжаление много често възрастните режат крилете на децата си. Но и това е друга много дълбока и дълга тема…
Най-важното от тази статия!
Това, което ми се иска да запомниш от тази статия е, че за да бъдеш здрав, да се чувстваш добре ти и детето ти, е необходимо да започнеш по-осъзната грижа не само за тялото, а и за вътрешния ти свят. Необходимо е да се грижиш и да покажеш на детето си как да се грижи за психичното си здраве освен за физическото. Защото когато не се грижиш за психичното, физическото ти здраве също започва да страда.
Когато минаваш ти, или детето ти, през трудна житейска ситуация, е силно препоръчително да потърсиш помощ – по същия начин, по който търсиш помощ, когато си болен или контузен.
Най-доброто, което можеш да направиш
най-ценното, на което да научиш детето ти – е да се грижи превантивно за здравето си – и за физическото, и за психическото. Това означава да не чакаш да се появи проблем – било то трудна жинейска ситуация или болест, за да потърсиш специалист.
Това означава профилактично, например веднъж в годината, да пускаш на себе си и на детето ти пълна кръвна картина, хормони, витамини и т.н. Означава профилактично да минаваш и през определени лекари.
Това означава профилактично, през определен период от време, ти и детето ти, да посещаш психолог/психотерапевт. Защото почти никой не ни учи как да управляваме емоциите си и вътрешния си свят. А колкото по-добре се научим да управлявавме себе си, толкова по-успешни и щастливи ще бъдем. Да не говорим, че всички си имаме някакви турдности дори и в обичайното ежедневие. Всички си имаме повтарящи се модели, повтарящи се неприятни ситуации в живота си. Нездравословни отношения с роднини, приятели, колеги. Всички имаме своите негативни мисли, съмнения, несигурност и ниска самооценка в определени сфери от живота.
5 съвета как да подкрепите детето си след неуспех в спорта
Наръчник за спортисти – Как да се справите с блокирането преди състезание
