Напоследък, все по-редовно се свързват с мен родители на деца между 7-10 годишна възраст. Причината да ме потърсят е, защото искат да работя с детето им, на което, най-често, не му достига увереност или изпитва страх преди и по време на състезание.
Някои родители ми споделят, че са опитали всичко и се чувстват безсилни да помогнат на детето си да се справи със страха и неувереността. Други, дори са били по-крайни в изказванията си: „Работете вие с него, не ме интересува какво ще правите, само да има подобрение, защото аз не мога да се оправя“.
Любопитен факт е, че до този момент, почти няма родител, който да ме е потърсил, за да се консултира лично той с мен какво може да направи повече, за да подкрепи спортуващото си дете.
Скъпи родители, проблемът може да не е в детето ви…
Разбирам, че понякога всички имаме ситуации, в кито се чувстваме безсилни. Разбирам ви и в желанието да помогнете на детето си. Адмирирам, че сте стигнали до това да потърсите помощ от специалист. Знам, че ви е коствало немалко усилия и борба. Но също така, разбирам, че е много по-лесно, и някак дълбоко заложено във всички ни, да търсим проблем и решение отвън, извън нас самите. Какакво имам предвид?
Децата копират поведението на родителите си. Във видеото може да разберете защо децата НЕ слушат какво им казвате? Може да им кажете да не крещят, но ако вие крещите, разговарйки с други хора, не се изненадвайте, че детето ви прави същото. Колкото и болезнено да е, поведението на децата ви, е отражение на вашето собствено. Най-вероятно може да ми се ядосате, може и да не ми вярвате, и ще ви разбера. Лично на мен, ми отне доста години, за да го осъзная и да се убедя, и то по трудния начин.
Историята на една майка с 9-годишно дете, която се свърза с мен
Детето на въпросната дама, изпитва много силно притеснение преди и по време на състезание. Оказа се, че майката е изключително неуверена в себе си и всяка по-напрегната ситуация я сковава от притеснение. Започва да изпитва високи нива на стрес и да смята как не е достатъчно добра/можеща/знаеща, за да се справи.
Децата са изключително сензитивни, те усещат емоциите ви, усещат страховете ви, гнева ви, неувереността, болката, дори да си мислите, че умело ги прикривате. Ако вие се чувствате неуверени, ако вие изпитвате страх, то не се изненадвайте, че децата ви изпитват същите емоции. Приемете, на първо място, собствената си палитра от чувства, за да може да приемете и тази на децата си. Разберете най-напред как вие да се справяте със собствените си емоции и как да ги изразявате здравословно.
Знам, че е болезнено. Знам колко пъти аз съм изпращала „на майната си“ специалисти и неспециалисти, когато са се опитвали да се ровят в душата ми и да ме анализират. Знам, че се изисква сила, за да погледнем навътре към себе си. Изисква се кураж, за да поемем отговорност. Ако наистина искате да помогнете на детето си, то най-добре бихте му помогнали:
- когато започнете по-осъзната работа със себе си;
- когато признаете собствените си страхове и неувереност;
- когато разберете как да се справите с негативните емоции – срам, гняв и т.н.;
- когато започнете да слушате повече децата си, вместо да ги наставлявате и напътставе;
- когато се опитате да сте по-подкрепящи, а не изискващи.
Психотерапевтът Филипа Пери, пише в „Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели, а децата ви ще са благодарни, че сте го направили“:
Начинът, по който възприемаме себе си, и отговорността към начина, по който реагираме спрямо децата си, са ключови компоненти от родителството. А те твърде често биват подценявани, защото е много по-лесно да се вторачиш в децата си и тяхното поведение, вместо да изследваш какъв е ефектът им върху теб и как ти на свой ред им влияеш. Личността и характера на децата ни не се формират само от това как реагираме, но и от това, което виждат и усещат в средата, в която растат.
[…] Когато в резултат на нещо, което детето ви е направило или поискало, изпитате гняв или някаква друга отрицателна емоция като възмущение, безсилие, завист, отвращение, паника, раздразнение, ужас, страх и др., добре е да приемете това като предупреждение. Не като предупреждение, че детето или децата ви правят нещо лошо, а че е провокирана ваша скрита емоция.
Често моделът е следния: реагирате с гняв или друга прекомерно наситена емоция пред детето си, защото така сте се научили да се защитавате от чувствата, които сте изпитвали на неговата възраст. Без да осъзнавате, неговото поведение заплашва да извади от миналото собствените ви чувства на отчаяние, копнеж, самота, ревност или нужда от внимание. И така вие несъзнателно правите по-лесното: вместо да проявите емпания към чувствата на детето си, вие директно се ядосвате, разочаровате или паникьосвате.
Може би се страхувате, че ако си признаете, че раздразнението към детето ви надделява, гневът ви ще се засили или чувствата ви ще станат някак по-реални. Но всъщност, ако назовем неудобните чувства с истинските им имена и намерим алтернативна история за тях – такава, в която не държим децата си отговорни, това означава, че не съдим децата си за това, че са ги провокирали. Успеете ли да го направите, вероятността да давате воля на чувствата си за сметка на детето си ще намалее.
Как да помогнете на спортуващото си дете?
Ако сте стигнали до тук, значи имате смелостта да се обърнете към себе си, нещо, което немного хора са склонни да направят. Аз лично силно вярвам в смелостта. За мен тя е едно от най-ценните качества, които човек може да се научи да притежава.
Съветът ми към вас е да седнете, да вземете лист хартия (разбира се, може и на компютъра) и да запишете всичко, което ви идва на ума. Опитайте се да си задавате неудобни въпроси. Ето например някои такива:
- В кои ситуации, детето ви поражда гняв и раздразнение във вас? Има ли нещо общо в тези ситуации? Вие държали ли сте се по същия начин на неговата възраст?
- В кои ситуации се чувствате неуверени? Колко често в ежедневието ви се случва да изпитвате несигурност?
- От какво се страхувате? От високо, от хлебарки, от водата? Или може би от това някой да не ви критикува, съди или обижда? Или се ужасявате да не се провалите, да не изложите майка си, баща си, шефа си, партьнора си?
- Когато се чувствате в опасност как реагирате, какво правите? Ставате нападателни, затваряте се в себе си? Какво прави детето ви в подобни ситуации?
- Когато се чувствате наранени, когато сте разочаровани и ви боли, какво правите? От какво имате нужда? Как реагира детето ви в такава ситуация?
- От какво има наистина нужда детето ви – да го наставлявате, да му се карате, да покажете емпатия към него, да го подкрепите, да му разкажете за подобна ситуация, в която ви е било страх, в която и вие сте реагирали по сходен начин?
Вярвам, че може да продължите и сами. Бъдете честни със себе си, това е много важно условие, иначе няма смисъл да си губите времето. Ако ви е трудно да си задавате неудобни въпроси, може да се свържете с мен. Но! Само ако сте готови да ги чуете.
