Провокираха ме да дефинирам какво е човещина. Как бих я облякла с думи? Замислих се… Първосигнално отговорих, че тя е усещане. Сега ще се опитам да облека с дрехи това усещане.
Човещина е да изпитваш емпатия и състрадание.
Човещина е да покажеш уязвимост.
Човещина е да признаеш и приемеш тъмната си страна.
Човещина е да бъдеш несъвършен.
Човещина е да грешиш и да имаш смелостта да признаеш грешката си.
Човещина е да се извиниш.
Човещина е да простиш.
Човещина е да прегърнеш.
Човещина е да продължиш.
Човещина е да подкрепиш, да дадеш без да търсиш изгода.
Човещина е да кажеш: “Разбирам те как се чувстваш. Бил/а съм в тази ситуация.”
Човещина е да изслушаш, без да прекъсваш.
Човещина е да не съдиш и да не обвиняваш.
Човещина е да съдиш и да обвиняваш, но да си дадеш сметка за това и да стараеш да не го правиш.
Човещина е да се срамуваш и да можеш да си го признаеш.
Човещина е да се страхуваш и да можеш да си го признаеш.
Човещина е да ревнуваш и да можеш да си го признаеш.
Човещина е да завиждаш и да можеш да си го признаеш.
Човещина е да се сравняваш и да можеш да си го признаеш.
Човещина е да изпитваш болка и да можеш да говориш за нея.
Човещина е да се чувстваш наранен и да можеш да си го признаеш.
Човещина е да искаш понякога умишлено да нараняваш хората, които са те наранили.
Човещина е да страдаш.
Човещина е докато страдаш и минаваш през труден период в живота си, да си позволиш да изпиташ и радост.
Човещина е да страдаш, когато най-обичаните ти същества страдат.
Човещина е да плачеш.
Човещина е да плачеш заедно с някой друг.
Човещина е мълчанието между двама души.
Човещина е в мълчанието да се чувстваш комфортно.
Човещина е да обичаш дори и да не е взаимно.
Човещина е да следваш собствените си нужди и желания.
Човещина е понякога нуждите на теб и любимите ти хора да се разминават.
Човещина е да запазиш уважение, когато нуждите на другите се различават от твоите собствени.
Човещина е да имаш различно мнение от това на най-близките ти хора.
Човещина е, когато обещаеш нещо, да го изпълниш.
Човещина е да не можеш да го изпълниш, но да предупредиш.
Човещина е, когато имаш уговорка да не закъсняваш.
Човещина е, когато имаш уговорка да закъсняваш и да предупредиш за това.
Човещина е да бъдеш до приятел в труден момент.
Човещина е да подадеш ръка, когато някой я протегне.
Човещина е да помолиш за помощ.
Човещина е да предложиш помощ.
Човещина е да се усмихнеш на непознат.
Човещина е да помогнеш на майка с количка да се качи по стълбите.
Човещина е да си купиш цветя от бабата на ъгъла.
Човещина е да помогнеш на възрастен човек да пресече улицата.
Човещина е да заговориш непознат.
Човещина е да дариш пари, дрехи, книги на някой, който има нужда.
Човещина е като направиш добро, да не парадираш с него.
Човещина е да дариш кръв.
Човещина е да споделиш опита и знанията си с човек, който ги поиска.
Човещина е да задържиш вратата след себе си.
Човещина е да направиш път.
Човащина е да пуснеш човек на касата пред теб, който бърза.
Човащина е да попадеш ръка на противника си, когато е на земята.
Човещина е след загуба да стиснеш ръката на противника си.
Човещина е да кажеш на противника си: Браво, заслужено победи!
Човещина е да сбъркаш.
Човещина е да се изправиш пред съотборниците си и да признаеш, че си сбъркал.
Човещина е да оставиш сърцето си на игрището и да загубиш.
Човещина е да опиташ и да се провалиш.
Човещина е да паднеш.
Човещина е да се изправиш.
Човещина е да помогнеш на някой да се изправи, когато е паднал.
Човещина е, когато си горе да не подхождаш с пренебрежение към тези, които са по-долу.
Човещина е когато имаш, да дадеш.
Човещина е да вземеш, когато ти дават.
Човещина е да разголиш душата си пред друг човек.
Човещина е да уважаваш, да пазиш и цениш, когато някой разголи душата си пред теб.
Човещината е заразна…
Вратата на отделението се отваря. Санитарката води много възрастен мъж, който се подпира на дървено самоделено бастунче.
– Хайде, сядай тука да чакаш, че ми наду главата. Ей на, виде ли, нема го сина ти, ма като искаш, седи вънка!
Скачам, понечвам да попитам, да кажа, че чакам за сведение, но санитарката дори не поглежда към мен, изстрелва се обратно и затваря вратата на сантиметри от лицето ми.
Поглеждам към дядото. Стар, много стар. С дрехи окъсани, мръсни, сякаш не идва от болничната стая, а от обора. И така понамирисва. Сяда на пейката. Чудесно, сега и да седя няма къде, не ми се сяда при този човек. Облягам се на стената в ъгъла, вадя телефона си и се скривам в екрана.
Усещам, че ме гледа. Внезапно гърдите ми се свиват, после се стрелва и се пръвръща във въздишка. Като прорязване с ноож осъзнавам какво направих. Как се отдръпнах. Как победих пейката по бедзушие. Как се отнесох с този човек като с мебел… И как загорчава и досрамява от това…
– Как сте? – поглеждам дядото в очите и присядам до него. Дъхът бавно се завръща в гърдите ми.
Въпросът ми го сепва. Стряска го. Че кой те пита как си в днешно време. Мълчи. Гледа ме.
И после проговаря. Говори трудноразбираемо, карам го да повтаря, а той не спира. Разказа ми. Цял един живот ми разказа. За децата. За къщата. Как го излъгали и му взели земята. Съдел ги сега, ма то няма съд и съдии в България. За сиромашията ми разказа.
– Пари може да съм нямал, ама морал съм имал. Цял живот не излъгах. Ей ме, на 91 години. Не съм бил всякога добър, ма не излъгах за нищо.
И за болестта си говори. За докторите. За това как тука сестрите са по-добри, не викат, не се карат. И после притихва. И пак започва да разказва. За жена си, която е настанена на долния етаж. Ма не му дават да я види, а тя не може да говори по телефона.
– Много сме се карали, ма и се обичаме много. Ма седемдесет години се обичаме и се караме, а сега ще умрем, ат тук, тя доле.
И сякаш бент се срина. Една подир друга сълзи потичат от очите му. Плаче. С глас, като дете. Плаче и разказва. Дочувам, че децата му са добри, ма далече живеят. Чака сина да дойде от София, че да му донесе телефон. Взел нокторезачка да му изреже ноктите, че не може сам. Тя, жеата, все му ги режела. И пак плаче.
Санитарката излиза и чака асансьора там, при нас, в тесния коридор. Дядото плаче. Аз го държа за ръка. Вратите на асансьора се отварят, а тя не влиза. Обърнала се и ни гледа. Връща се и прикляка до дядото.
– Ей, дядо Стояне, нема страшно бе, човек. Няма страшно. Кажи защо ревеш?
Обяснява нещо той, ама хич не му се разбира.
– За жена си плаче – обяснявам аз. – Долу била, май в неврологията. Не му дават да я види, казва, а му е мъчно. Обичали се цели седемдесет години вече.
Гледаме санитарката. Дядото бърше сълзите. Аз моите не ги бърша. Хваща го чевръсто под ръка.
– Хайде, идвай с мене, дедо Стояне, ще те водя долу. Ела да се пробваме заедно да влезем при жена ти. Как се казва тя?
– Стояна се казва – хълца дядото.
– Епа добра двойка сте вие – Стоян и Стояна. Само да не кажеш, че сте Стоянови? – прихва санитарката.
Дядото и той се смее. Бавно пирстъпвам с нея към асансьора, когато се обръща към мен и ми казва:
– Ей, чедо, ма като поплаках така, и сега знаеш ли, не ме стягат така гърдите! А болеше преди! Верно ма – обръща се към санитарката. – Ревах и ми мина болестта, ше знайш!
Влизат в асаньосар. Санитарката задържа вратата.
– А вие за какво чакате?
– За сведение, за майка ми.
– Сложете едни чисти калцуни и влезте в трета стая. Кажете, че аз съм ви разрешила. Лекарят е там.
И асансьорът потегля. Пълен със събудена човещина. Тя, човещината, е заразна. Дано се качат още хора.
А за един миг разлика можех да пордължа да си ровя в телефона…