Кой е Борислав Пелтеков?
Борислав Пелтеков обича и носи спорта в душата и сърцето си.
Той е много добронамерен и сърдечен човек, който, лично аз, не си спомням да не съм виждала усмихнат.
Голям част от живота, отдава на любовта си към оранжевата топка. Боби има зад гърба си 26 години като професионален баскетболен рефер, 17 от които като международен съдия на ФИБА (Световната баскетболна федерация).
Боби е един от пионерите на българския бейзбол, като е бил част от отбора на Атлетик София.
Друга огромна негова страст е футболът. И по-конкретно – нидерландският футбол.
Той успява да реализира една своя мечта, изразявайки цялата си лудост по „Лалетата“ в книгата – „Диагноза оранжево“.
Разговорът ми с Боби
Може ли нещо да замести спорта в живота на човек?
Не мога да си представя, че може да има нещо по-смислено и полезно от спорта в живота ни.
Спортистите сме друга категория хора – организирани, дисциплинирани, готови на саможертва, уважаващи труда на другите, с правилни хигиенни и хранителни навици.
Зная, че има много хора, които през живота си са се затичвали само няколко пъти, за да хванат тролейбуса и на тях тези приказки звучат налудничаво. Те няма как да проумеят, че спортът е и честност, спазване на правила, етика и висока култура.
Няма друга област в човешкия живот, в която да има толкова богати и разнообразни емоции на едно място.
Силен мъж в разцвета на силите си да плаче като малко дете от загубения току-що финал и на два метра от него друг да подскача от щастие и също да рони сълзи, но този път от удовлетворение и вълнение.
Който не е изпитал тръпката да се преумориш, да превъзмогнеш болките и всички негативи и да си тръгнеш доволен от стадиона или залата, много е изпуснал в живота си.
Какво те вдъхнови да напишеш книгата си „Диагноза оранжево“?
За мен нидерландският футбол е детска страст, която до ден-днешен, вече 47 години, вълнува съзнанието ми и заема голяма част от мислите ми.
Всичко започна през 1974 година, когато едва 8-годишен се влюбих в Йохан Неескенс и всичките му велики съотборници, играли зашеметяващ футбол на световното първенство в Западна Германия.
След толкова много години на колекционерство, статистически изследвания, лични срещи с много от „звездите“ на футбола в Ниската земя, съпричастност и бих казал, любов беше напълно логично да канализирам и материализирам цялата си страст с тази книга.
Моето състояние, свързано с „Аякс“ и националният отбор на Нидерландия, наистина може да се нарече мания или тиха лудост.
Във всички случаи, състояние за диагноза, оцветена в оранжевия цвят на всички национални отбори от всички спортове в страната.
Оранжевото дълго присъства и в националния флаг, преди да бъде заменено с червената ивица в настоящия му вид.
Мисля, че заглавието напълно отразява какво е за мен футбола в чаровната северна държава, измислих го само за минута-две.
При мисълта за думата „успешен“ кой е първият човек, за когото се сещаш и защо?
Майкъл Джордан. Феноменален спортист, най-добрият баскетболист в историята, човек, спечелил всички 11 финални серии или мачове, в които е участвал. Но не спортните успехи са единственото значимо в живота му.
Най-впечатляващото за мен е фактът, че и много години след завършване на феноменалната си кариера той продължава да трупа десетки милиони долари приходи.
Не е важна сумата за мен, по-скоро това, че всичко се дължи на името и харизмата му, превърнали го в институция.
Кое е най-ценното, което научи от опита си като международен съдия?
Баскетболното съдийство е огромна част от живота и емоциите ми, мисля, че имах успешна и най-важното – достойна кариера.
Специално статутът ми на международен съдия ми осигури преживявания, които няма как да бъдат заменени.
Участвах в десетки мачове, в които претендирам, че не посрамих себе си или страната, която представлявах на терена.
Изключително вълнуващо бе да виждам българският трибагреник, окачен в залата само и единствено заради моето присъствие там – това е огромна емоция и огромно задължение.
Най-ценното за мен си остават десетките приятели в чужбина, възможността да видя интересни места и преживяванията с хора, толкова различни по социален статус, интереси и култура.
Чувството, че мога да се обадя на толкова много приятели от почти всички европейски страни за помощ или просто да им честитя рождените дни, е нещо прекрасно.
Какъв съвет би дал сега на 20-годишното си „Аз“?
„Продължавай все така – достойно, открито и честно.
Бъди за пример и следвай мечтите си, наричай нещата с истинските им имена и гледай всички в очите.
Моето 55-годишно „Аз“ така прави. И е много доволно от това!“
